Обикновено наричаме апостол Андрей Първозвани. Защо е така? Учебникарският отговор „защото Христос го е призовал преди другите” при по-внимателно вглеждане се оказва несъстоятелен. Но тогава… защо го наричаме Първозвани?

 

Че в духовния живот нищо не е случайно – това не е ново. Че в Евангелието няма случайни епизоди и излишни думи – това се разбира от само себе си. И това изключване на случайностите, грешките на перото, лирическите отстъпления или просто капризите на автора, в процеса на четенето, прави уместен следния въпрос: „А защо е именно така?”.

 

Ние си задаваме въпроса „защо Христос не се е родил император”, защо е отхвърлил изкушението на властта, с което отказал да избави и Себе Си, и Своите последователи, а накрая и целия свят от безкрайното противопоставяне и кръвопролитие?… Защо е така?

 

Защо вместо да реши всичко по мирен път, „да се договори с любов” с „княза на този свят” и безконфликтно да легитимира Своята власт над света, Той предпочита да бъде разпнат на Кръста, като при това призовава и нас със Себе Си в Небесното Царство именно по този – кръстен път?! Защо е именно така?…

 

Тези „защо” са достатъчно много. На много от тях са дадени отговори, при което във всяка епоха те се дават с онези нюанси, които са важни за разбирането на Благовестието от конкретната целева аудитория.

 

Един от тези уместни въпроси „защо е така?” е въпросът за призоваването на свети апостол Андрей Първозвани.

 

Защо? Защо Господ го призовава пръв? И защо само него Църквата нарича „Първозвани”, нали той не е бил призован отделно, по някакъв специален начин? Защо на първовърховния апостол в църковното съзнание не се е утвърдило името „Първозвани”, след като представата за началото на призоваването на апостолите се асоциира преди всичко с епизода, когато Господ минава край Генисаретското езеро и, виждайки братята Андрей и Петър, които ловят риба, призовава и двамата да Го последват, обещавайки, че ще ги направи „ловци на човеци” (Мат. 4:18-20; Марк. 1:16-17). В това ли е причината, че това е вече „второ призоваване”?

 

Мисля, че проблемът не е само в това. Макар че действително това „съвместно” призоваване на синовете на Йона било предшествано от още едно. Както го описва апостол Йоан Богослов, то се състояло на другия ден след като Йоан Предтеча кръстил Спасителя във водите на Йордан. При това то станало по не съвсем обичаен начин, ако говорим за начина на призоваване. В Евангелието достатъчно подробно се описва как последният пророк на Стария Завет, посочвайки на двамата си ученици идващия Иисус, Го нарекъл Агнец Божи, след което те веднага Го последвали.

 

А Иисус, като ги видял да вървят след Него, ги попитал какво им е нужно, и в отговор на въпроса къде живее, ги поканил при Себе Си, където те прекарали целия ден в беседа (необикновеното в контекста на въпроса за призоваването, е в това, че Иисус просто минавал и не ги повикал да вървят след Него, но те сякаш сами тръгнали след Него, а Той само откликнал на техния интерес). Тези двама ученици на Господния Предтеча са Йоан и Андрей. Защо „възлюбеният ученик” не започнал заедно с Андрей да се нарича „Първозвани”? И защо именно него – Андрей – ние виждаме като признат за пръв и в единия, и в другия случай?

 

А може би защото той не е просто първият призован, но и първият призоваващ от апостолите? Обърнете внимание: какво прави той, след като се връща от Божия Агнец? Той повиква своя брат – Симон, като му казва за себе си и Йоан: „Намерихме Месия”. Вика брата си и го довежда при Христос (епизодът с призоваването, за който разказват евангелистите Матей и Марк – това вече било по-късно, а отначало той, веднага след беседата с Христос, без да отлага за утре, споделя радостната новина с брат си и веднага го довежда при Сина Човечески).

 

Вероятно Андрей бива избран от Иисус като първи от дванадесетте не просто по реда на призоваването, а като онзи човек, с когото започва новозаветното благовестие: той благовести и привежда към Христос този, който ще стане за следващите поколения християни символ и на човешката немощ, и на покаянието, и на твърдостта на вярата. Именно така, аналогично на случая, в който Господ промислително съобщил на апостолите благата вест за Своето Възкресение чрез жените-мироносици, показвайки ценността на тяхната проста, предана, грижовна и, колкото и парадоксално да звучи, мъжествена любов…

 

За апостол Андрей се говори сравнително малко в Евангелието, но има още един много характерен епизод. В същото Евангелие от Йоан (12:20-22) се разказва как някои елини (по всяка вероятност, прозелити от езичниците) искали да видят Иисус. Разбира се, под „видят” те имали предвид директното общуване. С тази молба те се обърнали към апостол Филип, но той не се решил сам да поеме отговорност и се посъветвал с апостол Андрей, което говори за авторитета на последния сред апостолите. И тогава Андрей заедно с Филип съобщава за молбата на елините към Учителя.

 

Забележете, не Филип предава тяхната молба, а Андрей, вземайки със себе си Филип съобщава на Христос за нея. Свети Йоан Златоуст сякаш подминава този момент в тълкуването на Евангелие от Йоан, а блаженият Теофилакт вижда в тази последователност само благочинието и смиреномъдрието, които царели между апостолите. Но в Тълковната Библия, издадена от последователите на А. П. Лопухин, се изказва предположението, че Филип не се решил да поеме отговорност, от една страна, помнейки думите на Спасителя „по път към езичници не ходете” (Мат. 10:5), и това, че Христос, в отговор на ходатайството на апостолите за хананейката, казал, че Той е пратен „само при изгубените овци от дома Израилев” (Мат. 15:24), а от друга – опасявайки се, че възторгът, с който посрещнали Спасителя в Йерусалим, може да се смени с озлобление, ако местните започнат да Го ревнуват от другородците.

 

Така Андрей не се смущава от този „политически момент”. Той решително идва с Филип при Спасителя и съобщава за молбата на елините, защото помни и други Негови думи: „Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън” (Йоан. 6:37), както и изцеленията на дъщерята на същата хананейка и на слугата на Капернаумския стотник, помни и Неговата беседа със самарянката.

 

Този на пръв поглед незначителен епизод, заедно с гореспоменатия за привеждането на своя брат Симон при Христос (в Евангелието не е казано, че Христос го е молел за това), по нашето скромно мнение, ни позволява да видим в апостол Андрей някаква особена мисионерска пламенност. Не страст, а именно огъня на живата вяра, а на огъня е присъщо да се разпространява, да обхваща пространството и да свети. Огънят на вярата само принципно се отличава от веществения огън с това, че вещественият унищожава Божието творение, а огънят на вярата гори със силата на Светия Дух, унищожавайки не творението, не естествената добродетел, а греха, който поврежда творението.

 

При това е важно да знаем, че между мисионерство и мисионерство има разлика. Не бива да смесваме мисионерството, горящо от любов към Бога и ближните, особено към непросветените, с „мисионерството”, водено от подменящи църковността корпоративни интереси, които само се прикриват зад любовта към Истината и жаждата да споделим знанията за нея с тези, които все още се намират в „тъмнина и смъртна сянка” (Лук. 1:79). Оттук произлиза разликата и в методите, и в реакциите на критиката на църковните реалии.

 

Сега е станало много удобно да приписваме всичко на „търсенето на врагове”, които се стремят да ни развалят живота. Такова изобличаване на язвите на църковния живот или на конкретни лица, изпълняващи не последна роля в нея, се тълкува като „очерняне”. Създава се впечатление, че се задейства инерцията на съветския манталитет с не особено приятните понятия „класовата омраза” и „клевети срещу съветската власт”.

 

В апостолско време по отношение на Църквата тези провокации са били повече отколкото в наше време, обаче нито апостол Павел, нито някой от древните писатели дори и не мисли да обвинява враговете на Църквата в заговор, поради който християните са принудени да грешат. Не, нито за отричанията от вярата, нито за нравствените падения на членовете на Църквата, уж „под злобния гнет на враждебните сили” не бива обвиняван никой, освен самите грешници, и целият черен пиар, който се надига по адрес на Църквата, е изцяло върху тяхната съвест: „Защото заради вас името Божие се хули между езичниците” (Рим. 2:24).

 

„Бог се хули не толкова заради нечистия живот на езичника, колкото заради развратеността на християнина” – пише свети Йоан Златоуст, настоявайки, че „не би имало нужда от думи, ако нашият живот светеше с такава сила („като светила в света” (Фил. 2:15). – И. П.); не би имало нужда от учители, ако ние вършехме добри дела. Никой не би останал езичник, ако ние бяхме истински християни. Ако спазвахме Христовите заповеди, ако благодушно понасяхме обидите и насилието, ако ние, бидейки укорявани, благославяхме; ако, търпейки оскърбления, въздавахме с добро, то никой не би бил толкова див, че да не се обърне към истинната вяра (τή εύσεβεία), ако всички се държаха така”.

 

Може да бъде очернено само това, което не е черно само по себе си. А когато изстъргват тънкия слой боя, прикриващ чернотата, и тя излиза наяве – това не е очерняне, а изобличаване. Очерняне е, когато опръскват и оцапват с чужда кал… Калта, разбира се, може да бъде прилепчива, но все пак това е външна кал и тя може да се премахне със съответните средства. Но калта трябва именно да се премахва и отмива, а не да се замазва и маскира.

 

Затова, когато върху репутацията на Църквата се забележи петно, трябва да разберем откъде е дошло то и каква е неговата природа: дали е нещо, което случайно е пръснало отвън (случайно или целенасочено – това е друг въпрос), или признак на увреждане на църковния организъм, възпаление на някоя част, а някъде може би и процес на разпадане, гнилата миризма от което не може да се заличи с никакви парфюми?

 

Църквата е свята чрез Светия Дух, свята е с това, че е Тяло Христово. Но тя не е само Христос, тя е и ние, които грешим. И когато позволяваме на Божията благодат да ни изцелява, се случва тържеството на вярата, защото нашата порочност бива преодоляна от Божията святост. А ето, когато се забавяме в греха, когато не желаем да се променяме, когато се опитваме да прикрием своята порочност, а не да я лекуваме, тогава нашите язви стават забележими за „външните”. И ако ние продължаваме да оставаме в Църквата, още повече, ако заемаме видно положение в нея, това вече не са само наши язви, а рани върху Тялото Христово.

 

Ние сме тези рани. При това рани в цялото им безобразие: подути, кървящи, загниващи – това е нашата порочност, която ние обичаме и, може би, за да заблудим Божиите очи, се каем за нея на изповед, но не смятаме да се променяме, или не се и каем, а я тълкуваме едва ли не като добродетел, тоест „поиздокарваме я”, украсяваме я отвън, напръскваме я с благовония… а процесът на гниене с времето става все по-необратим.

 

Това не е само индивидуален проблем на всеки от нас, грешните, „от които пръв съм аз”; нещо аналогично се случва и в общоцърковен мащаб, включително и по отношение на репутацията на Църквата като цяло. Вместо да лекуваме раните с всички възможни средства, ние, „бидейки реалисти”, и разбирайки, че да лекуваме онези, които не желаят да се лекуват, е невъзможно, а кадровите преобразования са не само бавен и труден процес (толкова по-бавен, колкото по-високо положение заемат заинтересованите кадри), но и криещ опасност от „бунт на болните”, предпочитаме да досаждаме на онези, които се стремят… не, дори не да „поостържат с нокти” наложения ни с любов на поразеното място козметичен слой, а само да посочат показващото се петно.

 

Повтарям, на всяко петно трябва да се реагира действено и адекватно: да се отмива външната кал, като се разобличава всяка клевета (и се понася отговорността за нея), а ето, за посочването на реалния проблем трябва да благодарим, дори ако са ни го посочили без особена доброжелателност, и да не измисляме йезуитски оправдания, или да отричаме фактите, при това изживявайки се като защитници на Църквата.

 

Невъзможно е да защитим Църквата, гледайки снизходително на разложението в нейните среди. Не бива да се лъжем: мисионерството, залагащо на пиар и makeup, и надяващо се да постигне успехи за сметка на политически компромиси със светската власт, е обречено (както впрочем, и пренебрегването на „доброто свидетелство от външните” и принципната опозиционност, на моменти преминаваща във враждебност по отношение на светската власт, съвсем не са знак за твърдост във вярата, а по-скоро за твърдоглавост, ако не и за лукав популизъм).

 

И не защото сметките са криви, а защото това е някакво друго, неапостолско по своята природа мисионерство; защото тук има нещо от самото изкушение на властта, което Господ е отхвърлил в самото начало на Своето земно служение.

 

Да привеждаме към Църквата можем само като привеждаме към Христос, да въцърковяваме можем само чрез Евангелието в ключа на светоотеческото Предание, но не само чрез слово, а много повече чрез примера на евангелския живот. А правилата, постите, дисциплината, етикетът – всичко това е нещо допълнително, съпътстващо.

 

А ако ние въвеждаме човека в Църквата с обратна последователност: чрез етикета в дисциплината, чрез нея в постите и т. н., то го въвеждаме в организация, корпорация… Но ето, доколко при това го въвеждаме в Църквата, привеждаме ли го към Христос, или по-точно, довеждаме ли го в крайна сметка при Него, успяваме ли, не пречим ли на Господ да привлича към Себе Си призвания от Него?

 

Апостол Андрей бил призван от Христос и привеждал към Христос. Кое било в него особеното, видимото, станало промислителна причина за неговото призоваване от Бога именно в качеството на първи благовестник, на „апостол на апостолите”? Може би на него било присъщо някакво изключително горене на духа, горене от любов към Бога и ближния, от любов към Истината, от Божията любов, стремяща се да се разпространява и умножава… И заедно с това ясното разбиране, че той привежда към Христос – лично към Христос, а не просто в Неговото общество, орден, корпорация. Лично.

 

И доколкото всеки член на обществото от вярващи е верен лично на Христос (а критерий за вярност е приведеният малко по-горе цитат от св. Йоан Златоуст), дотолкова апостолското служение е състоятелно. А доколкото нашето лично предстоене пред Бога се подменя с користолюбие или с „интересите на Църквата” (като че ли интересите на Църквата могат да противоречат на верността на заповедите и да допускат култивиране на „чужд дух”), дотолкова апостолското служение отслабва.

 

Искаме или не, но всички ние стоим „на свещници”: не само духовенството, но и миряните. По нас ще съдят за вярата, за Бога. „Затова да живеем така – пише св. Йоан Златоуст, – че да не се хули Божието име. Да не се стремим нито към човешка слава (нито да се държим така), че за нас да се съставя лошо мнение, но да спазваме необходимата мяра и в едното, и в другото”. Това е минимумът, който се изисква от всеки от нас за осъществяване на апостоличността на Църквата.

 

Минимумът, т. е. основата, без която няма да вярват на нашите думи за вярата, дори напротив, разминаването между декларираната вяра и извършваните дела ще навлече на истинната, свята вяра хулата, за която сме достойни ние според нашите зли дела и лукави сърдечни разположения. А ако това бъде минимумът, то и „нашата светлина ще светне” за слава Божия. И Първозваният Апостол е наш молитвеник за това. 

 

Превод: Татяна Филева